Петя Цонева
Интервю с Петя Цонева – носител на първа награда в категория „Поезия“ в конкурса „СЛОВЕСНОСТ“
– Как започна Вашият път в поезията?
– Не мога да кажа точно кога, как и защо поезията стана част от дните ми. Всъщност тя винаги е била с мен – може би по силата на природна даденост, потребност и съвпадение на избори. Сигурно сме се избрали взаимно, първо Тя – мен, а после аз – Нея. Макар че е трудно, почти невъзможно да я носиш в себе си, без тя да се прояви по някакъв начин – като дълбочина на погледа, мисъл, звучене или картина. Помня първите си училищни съчинения и стихотворения в трети клас, седми клас, гимназията… И дори понякога завиждам на по-ранното ми „аз“ за чистотата и светлината на образите, все още необработени от културни напластявания.
– Какво Ви подтиква да пишете днес — вдъхновение, болка, наблюдение или нещо друго?
– Пиша стихотворенията си в най-неочаквани моменти – докато пътувам за работа, докато бързам да свърша нещо, често в най-неподходящата, алогична минута. При мен писането е като съществуване в друго времепространство. Ако не потъна в образите, смисъла и думите, звучащи в мен, стихотворението няма да се получи. А поезията пуска корени във всичко – и болката, и радостите, и делниците, и празниците… Тя прилича на цвете, което се „храни“ с всичко, но го преобразува в свой собствен, неповторим живот.
– Какъв е вашият творчески процес — пишете спонтанно или внимателно изграждате всеки ред?
– Всяко стихотворение се ражда по свой начин, но в общи линии пиша бързо. После, след време – час, ден, седмици… се връщам към написаното и тогава е възможно да променя някои неща, понеже съм с друг, по-обективен поглед. Имам само няколко стихотворения, писани по-продължително време.
– Смятате ли, че съвременната българска поезия намира своя читател днес?
– Смятам, че добрата поезия винаги намира път към читателите си. В момента ситуацията в България, а и не само, се ръководи по-скоро от икономически процеси – „пазарът“ на книги е залят от множество четива със съмнителна литературна стойност. Това, разбира се, не радва просветения читател. Изисква усилие, а някой път щастлива случайност, да се сдобиеш с хлебна книга. За мен книгите, които хранят мисълта и душата, са именно такива – хлебни. И ако дълго си гладувал, веднага ще ги разпознаеш. Защото тяхното слово не е „бърза храна“, а засища дълбоко и трайно.
– Ако България беше стих написан от Вас, как би звучал?
– „Ако легна и аз под далечен, безпаметен кръст,
шепа родна земя разпръснете над мен – да ме помни.“
– А ако думите бяха хора, коя дума щеше да Ви е най-добър приятел?
– Думата „благослов“. Обичам я, защото това е дума-мост, дума – протегната ръка, дума-обич и прошка, дума-добрина. В смисловата ѝ основа е заложена прегръдка, когато благославяш, ти изричаш благи слова, а словото в същността си е творец. Много по-блажено е да твориш с благостта на думите, отколкото да си служиш с остротата им – да, острите думи са ни нужни все по-често като скалпели за оперативна намеса в днешния словоблудстващ и безобразен свят. Но без благата дума как бихме разбрали как се превързва рана, как се прегръща, как се прощава, как се обича?
– А коя дума никога не бихте използвала във Ваш стих и защо?
– Не съм се замисляла. Думите са като птици – често сами избират къде да свият гнездо. Но със сигурност бих попречила на думи, които биха унизили сърцето и мислите.
– Какво бихте написала на бележка, ако я пъхнете в бутилка и я пуснете в морето?
– Бих написала като Емили Дикинсън „Това е писмото ми до света, който не ми е писал“.
– Как очаквате да Ви посрещнат думите, когато стигнете до прага на техния дом?
– Като добри стопани. Като обични мои близки. Но и с милост и прошка, защото те са по-големите от мен. Ще ги помоля да ми простят, че невинаги съм им служила добре, да бъдат благосклонни към честото ми многословие и да измият праха на упреците, укорите и раните, които съм получила по пътя на словото. И много ми се иска да остана в техния дом поне един ден, за да ме научат как да отмервам времето си „И стана вечер. И стана утро. Ден първи“, така че всеки ден да разбирам чудото на сътворението – това го знаят само думите. И ще ги помоля да ме научат да слушам тишината по-добре. Да изричам по-точно. По-кратко и силно. И да не затварят вратите на дома си пред мен, защото това е и моят дом в днешния все по-бездомен свят.
– Кое е най-важното нещо, на което искате да научите студентите си?
– Да бъдат виждащи хора. Чуващи хора. Мислещи хора. И хора, които никога не губят човешкото в себе си. Живеем в свят, който става все по-механизиран и пустословен, и страшно много се нуждаем от Слово, което може да изрече „Да бъде светлина“. И да стане. Бих искала да ги науча да обичат думите, но и да бъдат внимателни с тях – това е насъщна необходимост особено за бъдещите преводачи. Думите могат да създават светове и да ги унищожават. А доколко тези светове са истински и обитаеми, зависи от отговорността ни към тях и от делата ни.
– Ако един ред от Вашите стихове можеше да промени нечий ден, кой ред бихте избрали и защо?
И ще седнем на масата с лятното слънце на питата,
със стадата и нивите, кучето, зимния път.
Ще затворя очи и ще кажа на баба ми Вела молитвата,
„Отче наш, Който Бог Си на живите, опази ни сърцата от смърт!“
Из „Посрещане на Бога“
Благодаря за чудесните въпроси!