Ивелина Радионова

Представяме ви носителя на първа награда в конкурса „СЛОВЕСНОСТ“, категория Разкази:
Ивелина Радионова с творбата си „Сърцето на Добруджа“

С автора разговаря младия талант Веселин Маринов – 16 години

 

 

– Здравейте! Как се чувствате днес и какво означава за Вас първата награда за разказ в конкурса „СЛОВЕСНОСТ“, организиран от Асоциация Българска словесност?

– Здравейте! Чувствам се благодарна и смирена. Наградата е не просто признание, а потвърждение, че думите могат да свързват поколения, да съживяват памет и да дават утеха. За мен тя е знак, че сърцето на българската литература продължава да бие с обич към земята, към човека, към корена.

– Как научихте, че сте отличена с първа награда — как протече реакцията ви?

– Новината дойде неочаквано. Усетих топлина, която не беше от радостта, а от благодарността. После се сетих за бабите и дядовците, за техните истории, които сякаш продължават да живеят чрез мен. Това беше най-чистият момент на признание.

– Какъв ефект има наградата върху плановете ви — време/възможност да пишете повече, предложения за публикуване, участия?

– Всяка награда носи отговорност. Тя не ми дава почивка, а ме призовава към още по-дълбока отдаденост на писането. Получих покани за участия и публикации, но най-ценното е, че тази награда ми подари увереност – да продължавам да изговарям това, което мнозина усещат, но рядко назовават.

– Какво според вас е оценило журито — темата, стилът, емоционалната сила, или нещо друго?

– Мисля, че журито е разпознало искреността. Когато пишеш от сърце, без поза, без изчисление, думите намират своя път. Може би са оценили съчетанието между реалност и духовност, между историческата памет и човешката топлина.

– Планирате ли да публикувате „Сърцето на Добруджа“ в сборник или отделна книга?

–Да, бих искала разказът да заживее сред други текстове, които носят подобен дух – за род, памет, любов и земя. Вярвам, че „Сърцето на Добруджа“ ще бъде част от по-голяма книга, в която различните истории ще говорят помежду си като гласове от едно и също време.

– Имате ли някакво лично послание към хората, които ви подкрепиха и отличиха разказа с първа награда?

– Благодаря им, че чуват тихите гласове. Че вярват, че българското слово има сила да съживява не само миналото, но и надеждата за бъдещето. Пожелавам им никога да не спират да търсят смисъла в думите.

– Може ли да разкажете накратко за себе си — какво ви свързва с Провадия и кога започнахте да пишете?

– Провадия е мястото, в което съм родена. Градът е стар, но жив – като разтворена книга, в която всяка улица има история. Пиша от дете, от времето, когато думите ми бяха начин да запазя спомените на близките си. Постепенно писането се превърна не в бягство, а в завръщане към същността.

– Кога и как се появи идеята за „Сърцето на Добруджа“?

– Тя се роди от тишината след една лятна буря. Видях как дъждът оживява земята и си спомних разказите за едно време, когато жените са разговаряли с нивите така, както с децата си. Оттам започна всичко – от нуждата да изразя благодарност към земята и хората, които я носят в себе си.

– Баба Елица е силен, запомнящ се образ — базирате ли я на конкретен човек или е сборен образ?

– Тя е събирателен образ на много жени, които съм познавала или чувствала през разказите на възрастните. В нея има частица от всяка българка – от силата да устои, от обичта, която не свършва с думата „край“.

– Какво ви вдъхнови да поставите действието през 1940 г.?

– Това е година на преход – и исторически, и духовен. Добруджа се връща към България, но и хората трябва да се върнат към себе си. В този кръстопът между съдба и надежда намерих смисъла на човешката устойчивост.

–Защо избрахте като централна криза нашествие от скакалци — символика или исторически факт?

– И двете. Нашествията на скакалци са исторически документирани, но в разказа те са и символ – на бедите, които връхлитат човека, когато се чувства най-беззащитен. Срещу тях не стои оръжие, а само вярата, че трудът и любовта могат да надделеят.

– Кайнарджа — измислено или реално място? Какво означава за вас географията на разказа?

– Кайнарджа е реално място, но в текста тя е и духовно пространство – където водата и вярата са едно. Добруджа в разказа е сърце, което бие за всички, не само за местните хора. Тя е метафора на устойчивостта – на земята, която помни.

– Темата земя-хляб-поколения е силно присъстваща. Кои са основните послания, които искахте да предадете?

– Темата за земята, хляба и поколенията е за мен триединството на човешкото съществуване. Земята е утробата, хлябът е живот, а поколенията – неговото продължение. Исках читателят да усети, че нищо не принадлежи само на нас – нито нивата, нито хлябът, нито децата ни. Всичко е дадено, за да бъде предадено нататък – с любов, с грижа, с памет.

Посланието е просто: човекът има стойност, докато пази връзката си със земята и с онези, които идват след него.

– Какво символизира Андрея за нея — спасител, продължение на рода или нещо повече?

– Андрея е животът, който се завръща. Той е надеждата, че след всяка загуба идва продължение. За Елица той е не само син, а знак, че Бог не изоставя онези, които вярват.

– Разказът комбинира страх, надежда и утеха. Кой е емоционалният център?

– Емоционалният център е в момента, когато Елица, изтощена и смирена, чува гласа на сина си. Това е точката, в която любовта надделява над страха и човекът се преражда в обичта.

– Какво означава „Сърцето на Добруджа“ за вас лично?

– За мен това е пулсът на българската земя – кротък, постоянен и вечен. Място, където човек може да чуе как самото време диша.

– Ползвате ли съзнателно определени писателски техники за фолклорна образност?

–Да, стремях се да вградя в повествованието ритъм, близък до народната песен – повторения, архаични изрази, живописен език. Това създава усещане за приказност, без да отдалечава от реалността.

– Работите ли предварително сюжетна схема или разказът се развива „по пътя“?

– Началото винаги е усещане, не схема. Знам първата сцена и последното чувство. Между тях историята сама намира своя ход.

– Колко редакции обикновено правите?

– Много. Пиша бавно, после се връщам, изчиствам, слушам ритъма на текста. „Сърцето на Добруджа“ имаше поне пет редакции, докато зазвучи така, че да не мога да добавя или отнема нито дума.

– Кои автори са ви повлияли при оформяне на езика и стила?

– Много са – Йордан Йовков, Елин Пелин, Николай Хайтов, но и поети като Багряна и Дора Габе. Обичам да слушам езика на старите хора – той съдържа музика, която никоя школа не може да преподаде.

– Интересуваше ли ви политическата/социалната рамка при писането?

– Тя е фон, но не център. Важен ми беше човекът – как преживява историята, как я превръща в лична съдба. Политиката минава, човечността остава.

– Бихте ли споделили дали имате вече работа по друг проект?

– Да, работя върху нови текстове – различни по форма, но сродни по дух. Всички те търсят човека зад времето, не времето зад човека.

– Как реагираха близките и хората от Провадия на разказа?

– Много топло. Моя приятелка ми сподели, че съм я разплакала. Това е най-голямото признание – когато думите докоснат сърцето на човек, когото не си целял да впечатлиш, а просто да разбереш.

– Имате ли любимо място в Провадия или Добруджа, което бихте препоръчали на читателите?

– Да, обичам крепостта Овеч. Горещо препоръчвам на читателите да я посетят. Но бих им предложила и разходка сред добруджанските ниви. Рано сутрин, когато въздухът мирише на роса и хляб. Там човек разбира защо думата „дом“ не винаги означава стени.

– Ако можехте да промените едно нещо в разказа, какво щеше да бъде?

– Нищо. Всяка дума е изстрадана и оставена там, където ѝ е мястото. Дори несъвършенствата са част от живото му дихание.

– Какви са вашите литературни „ритуали“?

– Пиша в тишина, най-често привечер. Чета на глас, за да чуя дишането на текста. И никога не завършвам разказ, без да благодаря на себе си, че съм го изживяла.

– Има ли музика, картина или местен фолклор, който асоциирате с „Сърцето на Добруджа”?

– Да, мелодията на кавал, тиха и дълбока. И полетът на жерави над нивите със зряла пшеница.– Какво бихте посъветвали начинаещите автори, които искат да пишат исторически или съзидателни разкази?

– Да не се страхуват от тишината и от простотата. Истината не се украсява – тя се преживява. Историческите разкази не са за миналото, а за вечните закони на човешкото сърце.

– Какво се надявате читателят да си тръгне от „Сърцето на Добруджа“ — една мисъл, образ или чувство?

– Надявам се читателят да остане с усещането, че земята има памет и сърце. Когато човек се наведе над нея с любов, тя му отговаря с живот. Искам в мислите на четящите да се съхрани един образ: стара жена, която брани житото си с ръце и вяра. Това е образът на България. Щастлива ще съм, ако с думите си дарявам светлина – такава, каквато пада над житата по изгрев.