Радослав Бимбалов

Представяме ви „Писател на годината“ за 2025 г. на
АСОЦИАЦИЯ „БЪЛГАРСКА СЛОВЕСНОСТ“
РАДОСЛАВ БИМБАЛОВ

С автора разговаря Денис Николов – актьор и донякъде писател

Денис Николов: Г-н Бимбалов, удостоен сте с приза „Писател на годината“ за 2025 г. на Асоциация „Българска словесност“. Как се чувствате?

Радослав Бимбалов: За мен това е признание, което идва неочаквано и страшно ме задължава.

Д. Н.: Какво е за Вас тази награда?
Р. Б.: Суетата на наградите не подминава нито един автор, но тя е опасна само за прекалено младите творци. Награда като тази най-вече ще издълбае в съзнанието ми спомен от срещата с хората, които са ми я връчили. И това е безценното.

Д. Н.: „Аз, маниакът“ излиза през 1999 г., а след това минават повече от 20 години до „Млък“. Какво се случи в този период и защо замълчахте като писател?
Р. Б.: Когато издадох първия си роман бях пределно млад, а с това идва и неопитността. Осъзнах, че не познавам достатъчно хората, за да разказвам техните истории. Писането е от сложните занаяти и му посветих достатъчно време да се понауча. През тези повече от 20 години всъщност не спрях и за ден да пиша, публикувах разкази в общи сборници, списвах блог, статии за списания. Много писане ми отне да добия кураж да подредя отново собствена книга.

Д. Н.: За Вас писането е терапия, протест или начин за връзка с другите?
Р. Б.: Клишето твърди, че писането е самотно занимание, но аз винаги си представям очите и мислите на читателя, когато някой ден застане срещу думите ми. Книгата е безценен диалог, тих и страшно интимен. Ще ми се човекът, който отвори моя книга, да изпита точно това, което аз съм изпитвал докато я пиша. Понякога, за щастие, се случва.

Д. Н.: Кой е най-големият проблем на българското общество според Вас днес?
Р. Б.: Най-големият ни проблем е простащината. Тя е по-организираната престъпност в България, завладяла е медии, институции, социални мрежи, целия ни обществен дискурс. За съжаление организираната простащина не е подминала и изкуството ни – властва в музика, кино, театър, дори литература.

Д. Н.: Какво е по-опасно: писател без читатели или читатели без писател?
Р. Б.: Най-опасно е писателите да се увеличават, а читателите да намаляват. За съжаление май такава е тенденцията. Но не бива да се отказваме от писменото слово – то е единственото изкуство, което е способно да въздейства така силно на човешкото въображение – само с букви и препинателни знаци да изиграе, изрисува, да заснеме или изсвири пълнокръвни истории.

Д. Н.: Как изглежда един Ваш „идеален“ ден?
Р. Б.: Щастливите къдрици на дъщеря ми, топлата длан на жена ми и тиха музика някъде от бара на плажа.

Д. Н.: Коя книга (чужда, не Ваша) е променила най-много живота Ви?
Р. Б.: Всяка книга, която съм прочел, е променила нещо в мен, за кратко или завинаги. Трудно ми е да посоча една единствена. Като дете четях много фантастика, Кир Буличов, братя Стругацки, Айзък Азимов. Иначе помня, че „Граф Монте Кристо“ ми спря дъха като невръстен мъж, а „Параграф 22“ за пръв път ми отнесе главата.

Д. Н.: Кое е по-страшно – да замълчите или да кажете твърде много?
Р. Б.: И двете са опасни. За съжаление в наши дни социалните мрежи внушиха някаква значимост, макар и измамна, на хората. Лекотата, с която се изразяваме, извади на бял свят много наши интелектуални кусури – неграмотност, беден речник, както и много наши морални недъзи, сбъркана ценностна система и конформизъм.

Д. Н.: Какво искате читателите да си вземат със себе си, когато затворят последната страница на Вашите книги?
Р. Б.: Дано всеки вземе по нещо различно, това ще значи, че съм създал цял свят за грабене.

Д. Н.: Представете си, че имате един ден, в който всичко, което напишете, става реалност. Какво ще напишете първо?
Р. Б.: Приказка с щастлив край, на която дъщеря ми да не спре да се хили.

Д. Н.: Как би изглеждал кошмарът Ви, ако той беше телевизионна реклама? А най-щастливият момент?
Р. Б.: Рядко помня сънищата си, но имам спомен от един кошмар, който беше налудничав и се смях след като се отърсих от усещането за него, когато се събудих. Сънувах, че съм табуретка, върху мен сядаха, местеха ме, вдигаха ме, ритаха ме. Абсурдно усещане, едва ли някога ще се повтори. Но вероятно съм бил готов за реклама на мебелен магазин.

Д. Н.: Ако можехте да напишете само едно изречение, което целият свят да прочете и да запомни, какво би било то?
Р. Б.: Скоро написах нещо, което ми се струва важно в наши дни: омразата е острие без дръжка.

Д. Н.: Благодаря Ви! До нови срещи и творчески успехи!

1. Гледам ги така подредени и си мисля отново, че книгите не са конкуренти – те стоят на равно разстояние от очите и ръцете ни, но никога не си пречат, не се отричат, не се хулят, не гледат да се победят.

Единствено и само в такива конкурси се прокрадва някакво его, но и то не е на книгите, а е на онези крехки, неизбежно грешни създания, които са ги писали.
За щастие книгите са по-големи от авторите си.

В понеделник ще отида на това награждаване за „Роман на годината“, за да отдам своята почит към тези романи и техните създатели, ще стисна ръката на победителя, който и да той. Радвам се, че този път фонд „13 века България“ не направи грешката от предните години да крие журито до последния момент. Миналата година отново бях номиниран, с „Екстазис“, но последвалите скандали около конкурса помрачиха доста радостта ми от признанието.

Още веднъж благодаря искрено на журито в състав акад. Владимир Зарев (председател), проф. дфн Валери Стефанов, Здравка Евтимова, доц. д-р Ани Бурова и доц. дн Морис Фадел за това, че и моето подобие е тук.

2. „Ти, подобие мое“ достига и до краткия списък на престижните литературни награди на Портал Култура, рамо до рамо с впечатляващи заглавия.

3. Национална литературна награда „Елиас Канети“ оповести 7 номинации (от всички 65 предложения). Наградата е престижна, защото творбата трябва да отговаря по хуманизъм и космополитност на идеите на нобеловия лауреат Елиас Канети.

„Ти, подобие мое“ е в този кратък списък, наред с „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов, „Шейсет разказа“ на Деян Енев, „И леглото ни е зеленина“ на Виолета Радкова, „Рана“ на Захари Карабашлиев, „На два гласа“ на Иван Станков и „Тезеят в своя лабиринт“ на Красимир Димовски. Благодаря на впечатляващите имена в журито – проф. дфн Пламен Дойнов, проф. дфн Клео Протохристова, проф. дфн Пенка Ангелова, доц. д-р Велислава Донева, Крум Гергицов, Теодора Димова и Косьо Станев.

Днес я пипнах. „Екстазис“ на италиански. Изглежда (и звучи, доколкото мога да чета този красив език) точно както очаквах – в кожата си.

Няколко снимки споделям. Книгата, отпред (в интересната концепция на издателите от Wojtek Edizioni да няма заглавие там), отзад (където е всичко останало), как позирахме одеве с „кара миа преводачка“ Giorgia и една прелюбопитна снимка, която ми изпрати един голям човек (като писател го познавате добре, като човек е също толкова, ако не и още по-голям, повярвайте ми) – снимка от панаира на книгата в Торино, където беше няколко дни и е намерил време (между всичките си литературни срещи) да потърси и позира с “Estasi”.

На гърба на книгата, и в българското, и в италианското издание, стоят именно негови думи – безценна оценка, която безспорно помага на „Екстазис“ да отваря нови врати. Благодаря ти, Георги!

А в началото на “Estasi” стои предисловието на редакторския екип Emilano Peguiron и Alfredo Zucchi, което завършва така: „Бимбалов се справя с нелеката задача да събере заедно лирическата изтънченост и фарсоподобната комедия, изграждайки разредена атмосфера на символистичен театър, в която обаче са присадени обрати от античната комедия.

Резултатът е творба, от която се разнася едно неотлагаемо послание: триумфът на тук и сега, на неизбежната и трагикомична плътност на крайността, послание, в което звучи максимата на Ницше, че „привидният свят е единственият истински свят“.

“Estasi” тръгва из Италия на 28 май.

Благодаря на всички замесени.