С голямо удоволствие споделяме с вас класираните на първо място творби от петчленното жури в литературния конкурс „СЛОВЕСНОСТ“ за стихове и разкази, организиран от Асоциация „БЪЛГАРСКА СЛОВЕСНОСТ“.

Към думите

Петя Цонева Иванова
гр. Габрово

Думи мои, които сe пишат с черти като стволове,
като дръжки на саби, забити в безводните ниви,
аз държа, разкривена, земята и в сушата ровя –
да извадя, предишни и бъдещи, дните си живи –
да намеря студеното изворче, гушнато в обеда,
над което светец си е мил и изплакал очите,
и събрани в молитва подобно на А – двете длани –
два облака,
да напипат дебелите струи небе на лъчите.
Думи мои, които не свикнахте Бога да молите
на езика на другите – свихте се, кротки и тихи,
там, където през лятото пият вода пеперудите
и звездите на баба мълчат, но за всичко простиха…
Oстанете при мен. Неумели и криви бъдете,
детски почерк бъдете. Изправих го, само че днес
катедралните кули на времето – камък без цвете –
са един невъзможен, жесток и спартански отвес.
Но когато в стиха си ви пиша, сте толкова меки –
сякаш вътре, в корема на Б, се е свило дете.
И във В очилата на баба ми ласкаво светят,
всяко сбрало в оптичен диоптър самото небе.
Аз ви пазя в дъха и в сърцето си просто такива –
не кристални, разтворени в син скъпоценен екран,
а туптящи – засяла бих с вас изоставени ниви.
Бих живяла сама, ако вие сте с мене и там.
Напишете ми път и врата. И ключалка на нея.
Напишете погача и лъч пред живота ми хром.
И ще тръгна по вашата стара и топла алея,
за да стигна до прага и вляза във вашия дом.

Сърцето на Добруджа

Ивелина Димитрова Радионова,
гр. Провадия

Добруджа, 1940 г.
Когато слънцето се издигнеше над Кайнарджа, светлината му се разстилаше по златистите хребети на житата и се стичаше по стрехите като мед. Селото лежеше меко в пазвата на земята – притихнало като дете в следобеден сън. Беловласите казваха, че селото се е родило там, където Бог е оставил капка от човешката вяра. Оттам бликнал изворът. Нарекли го Кайнарджа – и самото име било обещание. За живот. За вода в суша. За надежда, когато дните се свиват до шепа пепел.
Но тази година пустата жега беше надвиснала над селото като оловен похлупак. В юнския ден въздухът бе тежък и застинал – без вятър, без птичи писък, сякаш и самата природа бе затаила дъх пред онова, което предстои.
Баба Елица – с една плитка, усукана като въже, и сини очи, в които младостта още светеше – живееше в края на селото. Къщата ѝ беше ниска, с напукани керемиди, а дворчето ѝ – пълно с всичко – зелен фасул, лук, моркови и рози, донесени някога от майчината ѝ градина. Ръцете ѝ бяха напукани, загрубели, но още работеха като за двама и носеха мирис на лято и лудо вино. Годините тежаха в кръста ѝ, ала духът ѝ бе корав – като родовия дъб до кладенеца.
Тя хвърли шепа царевични зърна на кокошките и поседна на прага. Беше от онези жени, дето не се оплакват. Всяка утрин, още в тъмното, тръгваше към нивата.
– Житото е на косъм, Господи… – продума тя – Още десетина дни и ще влезе острието в него. Само да не го застигне някакво зло…
Но ето, че злото идеше. Кучетата залаяха диво. Птиците се скриха. От далечината дойде звук, който разтърси въздуха – не както шумят дървета или се карат косове, а страховито, пълзящо бръмчене, като хрускане на хиляди малки зъби. Като тъмни облаци, които не носят дъжд, а глад.
Първо го видя дядо Лаврентий, овчарят – сянка като дим се стелеше ниско и черно. После всички в Кайнарджа наизлязоха от къщите си и никой не дръзваше да изрече онова, което сърцата вече знаеха. Скакалци. Стотици. Милиони. Черни тела, хвърчащи и скачащи с трескав глад. Летяха като сянка на смърт. Без капка жал се спускаха над зрелите ниви –надеждата за зимата. Хлябът на хората. Животът им…
– Господи, не сега… – проплака баба Елица и се подпря на дувара. – Сама съм. Как ще увардя житото? Кога ли ще си дойде моето момче?
Синът ѝ, Андрей, бе тръгнал преди седмица към Добрич—да узнае чува ли се нещо за съдбата на нивите. Даскалът им каза, че скоро ще се подпише спогодба между България и Румъния, ала жътва наближаваше и бъдещето беше неясно. Мислите на хората тежаха от тревога. Притесняваше се и Елица, та затова изпрати сина си в града с къшей хляб и сол. Ала сега житото беше в опасност. Чудеше се старата къде ли е едничкото ѝ чедо и защо се бави толкова. Бедата ги връхлиташе…
От другата страна на дувара бе застанала Ганка, внучката на съседката. И тя гледаше небето с ужас.
– Таквоз нашествие на гадини е имало през тринадесета година, помниш ли, бабо? – с мъка попита Ганка – Дядо разправяше, че тогаз са палили огньове по края на нивите, да ги спрат…
Елица кимна. В очите ѝ пламна спомен – не от книга, не от разказ, а от собственото ѝ минало.
– Помня… Беше пак огнен юни. Земята се късаше от болка. Скакалците дойдоха от североизток, от Бесарабия. За два дни изгризаха тревата. После житата нападнаха. Помня – мъжете гориха слама, жени крещяха, децата плачеха. Арала – гюрала, изпъдихме ги. Ала ожънатото едва стигна за зимата.
– Ами да се хващаме и ние! Отивам за слама – извика Ганка, отърквайки ръце в престилката си и побягна.
Баба Елица видя как една жена я последва. После мъж. После деца. Камбаната от старата черква би сама – уж от вятъра. А от полето се чуваше писък, сякаш от ада.
Из цялата Кайнарджа се разгоряха пушилки. Мятаха се черги, развяваха се ризи. И Елица тръгна подир другите – решена да се хвърли в битка с черните лакомници. Подпря се на дръжката на мотиката, пристегна кърпата на главата си и тръгна към нивата. Никой не я спря. Нямаше го Андрейчо да каже: „ Мамо, остани си у дома! Аз ще се справя.“ И мъж ѝ отдавна бе прибран от Господ на небето.
Няма да ги оставя да унищожат всичко – каза тя на себе си –Да ни иде трудът на вятър? И без хляб да остане Андрея? Не! Не давам!
Притъмня. Над цяла Добруджа се стовари облак от скакалци. Черен рояк — дебел, лепкав, жив. Като че ли небето се смали, стана ниско и пълзящо. Елица грабна два клона и започна да удря с тях връхлитащата напаст.
– Махайте се! Моето няма да пипате! Това жито е с пот е поливано! С мъка орано! Оставете го! — викаше тя с глас, който не беше на стара жена, а на цял род, отказващ да се предаде.
Но скакалците не слушаха. Нахвърляха се на житните класове с такава ненаситност, че за минути пръстта стана синьо-зелена от телата им. Отвред се чуваше как ръфат и хрускат зърното. От близките ниви се виждаше как мъжете палят огньове, жените мятат кърпи. Около тях тичаха, плачеха и се блъскаха малки дечица. Страхотия!
Някой подхвърли чувал със сяра към Андреевата нива.
Пали, бабо Елице, пали! Пали, че чет нямат проклетите!
Старата хич и не видя кой ѝ подхвърли чувала. Бързо запали куп от слама и пушекът тръгна към класовете. Пепел полепна по лицето ѝ. А сълзите ѝ се смесиха с пепелта. Елица свали черната кърпа от главата си и започна да я размахва. Викаше, хвърляше буци пръст към ордите скакалци, обикаляше нивата като закрилница доде гласът ѝ пресекна и ръцете ѝ се разкървавиха. Синьото в очите ѝ потъмня, както когато погребваше Драгни, мъжа си.
Господи, пожали ни! Не ни вземай хляба! Душата ми вземи, ако искаш, нивата пощади! – проплака тя с немощ.
Когато силите ѝ свършиха, вече не виждаше нищо. Кайнарджа потъна в прах и шум. Елица падна на колене между стъблата. Затвори очи. Спомни си как вятърът си играеше с косите ѝ, когато беше девойка. Спомни си венчилото, после как за първи път жънаха двамата с Драгни тая нива, а тя рожба чакаше. На следващата година свекърва ѝ бавеше Андрейчо, доде пожънат. Тук някога бе играла нейната рожба. Пак се усети щастлива насред житата и полекичка отвори очи. Сбръчканата ѝ ръка се протегна и погали един житен клас. Заприлича ѝ той на детска ръчичка. И тогава чу вик.
Мамо!
Глас. Истински. Бягаше към нея човек. Силен, снажен, най-милият ѝ.
Андрея, сине…
Мамо, добре ли си, майчице? – коленичи до нея той.
Скакалците дойдоха! Спаси нивата, синко! Мене не гледай, ще се оправя!
Силни бяха ръцете на Андрей. Заякнали, готови да обичат и да работят. Повдигнаха те старата и я отнесоха под клоните на крушата накрай нивата. Крушата като че ли и тя плачеше. Неузрелите ѝ плодове бяха изгризани до свършек. Стояха само клоните. Под тях полегна Елица, останала без сетни сили, но с благодарност, че Бог ѝ върна навреме сина. Мълком го гледаше как пали и удря с клони хрупащите зелени твари. Приличаше на баща си. Силата му можеше планина да отмести. Ето, на и скакалците ще прогони.
Денят мина и се спусна нощта. Над всяка нива пъплеше дим. И тогава се чуха жеравите. Не беше песен тяхното, а нещо средно между плач и тътен. Сякаш не крилатите, а самото небе трепереше от скръбта на земята.
Тая нощ никой в селото не спа. Добруджанците бдяха до изгрев над класовете. Премалели от сън и борба, посрещнаха слънцето. На зазоряване скакалците отлетяха далече. Дядо Лаврентий успокояваше всички, че зелените лакомници са поели към чужди земи, оттатък Румъния. Отдъхнаха си хората. Започнаха да пресмятат колко крини жито ще приберат в хамбарите.
Под оголялата круша баба Елица гледаше опустошението. Едва тогава синът ѝ поседна до нея. Половината нива беше спасена. Оцелелите житни класове се полюшваха под кроткия вятър.
Утре ще пожъна, мамо – с уморен глас издума Андрей.
Малко е, сине. Но ще стигне за двама ни.
Това лято двама, наесен трима ще бъдем, мамо. Ще ида да искам Велика от баща ѝ. Наумил съм и друго – ще построя нова плевня, ще върна пчелите, керемидите на къщата ще сменя…
Аз ще ти помагам, синко.
Стара си вече, мамо. Ти цветята в градинката ще поливаш. И един ден ще учиш децата ми как се меси хляб. Само да си ми жива и здрава. Друго от тебе не искам.
Сине…—очите на Елица се напълниха със сълзи.
В този миг по ръцете ѝ започнаха да капят едри капки. Заваля. Божествено и благословено. Дъждът угаси тлеещите огнища в нивите, охлади земята и напои спасените жита. Сърцето на Добруджа биеше отново. А крушата пусна нови листа – като да беше усетила тя, че догодина клоните ѝ ще пазят люлчица.