Денис Николов

„Страх ме е да не се влюбя!“

разговор с Денис Николов

Интервю на Мария Благоева – 18 години

Какъв беше първият ти допир с театъра? Спомняш ли си момента, в който разбра, че това е твоето призвание?

Д.Н.: Не си спомням точния момент, в който реших да се отдам на театъра. Стана плавно, даже неусетно! Наскоро изрових видео, на което съм не повече от 5-6 годишен. С тогавашната ми актьорска игра отхапвам ябълка, падам на земята и чакам по-голямата ми братовчедка да ме целуне, за да се съживя. (Добре познатата история на Снежанка). Тоест от дете, театъра си ме влече дори да не съм осъзнавал!

Ако можеше да опишеш писателското си пътуване с една дума, коя ще бъде тя?

Д.Н.: Почти винаги, когато ми зададат въпрос, на който отговорът трябва да бъде само дума винаги отговарям – ЛЮБОВ!

Имаш ли човек или събитие в детството ти, което те вдъхнови да станеш артист?

Д.Н.: Много неща са ме вдъхновявали! От велики имена до кошче за боклук.

Как се промени гледната ти точка към театъра и писането от времето, когато си бил дете до сега?

Д.Н.: Като дете смятах, че театъра е място, на което се лигавиш и хората ти се радват. Като тийнейджър смятах, че театъра е професия в която се забавляваш, но и си леко надут. А сега, когато вече работя като актьор виждам, че театъра е трудна и отговорна професия, която има своята мисия – да събужда!

Коя е първата пиеса, която написа или в която участва, и какво би казал на онова твое „първо“ аз днес?

Д.Н.: Първата пиеса, която написах и за сега единствена е „Далия“. Първата, в която играх е „Суматоха“ на Радичков. А на моето „първо“ аз бих казал: „Вярвай! Трудно е, ама ще стане“

Как виждаш себе си след 10 години в света на театъра – повече като актьор, писател или нещо трето?

Д.Н.: След 10 години искам да се видя като щастлив от това, което правя! Няма значение дали като актьор, режисьор или писател! Важното е да оставяме следи! Все пак бъдещите поколения трябва да се чудят „Какво е искал да каже автора?“

Какви теми или истории мечтаеш да разкажеш на сцената, които още не си докоснал?

Д.Н.: Искам да намеря отговор на любовта и да я разкажа и покажа в цялата и красота!

Какво те плаши или предизвиква най-много в бъдещето на театъра – както като изкуство, така и като място за изява?

Д.Н.: Плаши ме поколението след мен! Ставаме свидетели на грозни събития ежедневно. Грозните събития са породени от грозни души. Грубо се изказах! Няма грозни души, има души, които не са се докоснали до красотата на изкуството! (Театър, литература, картини, музика) А театъра винаги ще има бъдеще!

Би ли се впуснал в нови форми – като кино, писане на романи, или преподаване?

Д.Н.: Интересно предизвикателство е киното и неговия чар! Писането на романи … не знам готов ли съм да се удавя в собствените си светове, че да се излеят на хартия…страх ме е да не се влюбя! А преподаването вече е част от живота ми!

 Какво би искал публиката да запомни от твоето творчество след години?

Д.Н.: Че човешкото съзнание е една палитра от емоции и чувства  и ние трябва да си позволяваме да ги усещаме. Театъра, който правя не искам да бъде цензуриран, искам всяка емоция и всяко чувство да бъде дадено на зрителя, такова каквото е! И най-вече, че не е срамно да плачеш, нито пък да те е страх! Това означава, че си жив!