Тишината

Ваня Георгиева Велева, гр. Ямбол

Тишината

Стихотворението е отличено с втора награда в конкурс „СЛОВЕСНОСТ“

 

Тишината е бялата кърпа на мама, увита на крушата.
Тишината е мъртъв пчелин с онемели рояци.
И паничката празна на коте, комини, които не пушат.
Очилата на тате, саханче с ошав, тъжни знаци.

И небето, подпирало с рамо ронливия покрив.
Върху плочника с почерк неясен – на охлюв писмото.
И мушкатото, облак надвесен когато намокри,
разцъфтяло до вратник – оцелялата длан на доброто.

Тишината е вятър, тук през двора наминал –
там погледнал, поровил из бурена, сухо припявал.
Не намерил каквото потърсил щом влязъл в комина,
но погалил косите прорасли на синя тинтява.

Тишината е куче, простило на своя стопанин,
и приплаква и вие по тъмно, облизва луната.
Но кога да замръкне след път, при кого да остане?
И къде да върви по баир да си търси душата?