ПО-ТВЪРДА ОТ ЦИГУЛКА
Тошо Димитров Лижев, гр. Варна
ПО-ТВЪРДА ОТ ЦИГУЛКА
Разказът е отличен с втора награда в конкурс „СЛОВЕСНОСТ“
В средата на миналия век в софийската руска гимназия се появил амбициозен преподавател по музика. Първата му идея била да създаде солиден училищен хор. Обявил задължително прослушване – за всички ученици.
Героят на този разказ, мой приятел, тогава обикновен юноша, се явил по неволя, тъй като съзнавал, че няма добър слух. Просто не умеело да пее прилично момчето. Със свой съкласник, известен като зевзек, наченал в дует представянето си на прослушването с преднамерено фалшив акцент малко известната песен „Мечкар Колю черно куче го уапа / у събута срещу ниделяяя…”. Ужасеният и от произношението им преподавател за тяхна радост ги прекъснал и прогонил.
Не толкова лесно нашият герой успял да се отърве от мерака на родителите си да го направят музикант. Подведени от интереса на сина си. А той бил истински меломан. С еднакво удоволствие слушал забавна музика, която на времето се наричаше естрадна, и класика. Имал обичай да си тананика полугласно мелодиите на модните тогава „Истанбул Константинололис“ и „Румба негра“, с часове можел да слуша и се наслаждава на творби на Бах, Моцарт, Бетховен. Но едно е удоволствието от възприятието, съвсем друго – умението да възпроизвеждаш. А родителите обикновено не се съобразяват с тази особеност. Купили му цигулка, наели и учител.
Още от първите часове той бил притеснен от очевидната липса на дарба у ученика си. След месец маестрото се отказал. Признал на родителите, че не е способен да постигне напредък. Бащата, лекар невролог и майката, фармацевт, наели друг преподавател. Известен човек в музикалните среди, авторитетно име. Белким той успее.
За юношата, разбира се, и при новия учител часовете били истинско мъчение. Допускам, че донякъде е преигравал, преструвайки се на напълно лишен от слух, за да отчая по-скоро новия си наставник. И наистина той не издържал и седмица. Веднъж толкова се ядосал от невъзприемчивостта на възпитаника си, та не успял да сдържи нервите си. Наругал го и го халосал по главата с инструмента.
Цигулката се счупила.
Главата на бездарния ученик оцеляла. С една цицина, дребно неудобство, той се почувствал щастлив.
Родителите най-сетне се отказали от явно неосъществимата идея.
Тези два епизода ми разказа на зрели години след като издаде първата си книга с разкази. Издаде я след като прехвърли тридесетте. След като дълги години бе чел нашите и руските класици, западната, античната и средновековната литература, древногръцките философи, Библията и Корана.
По време на студентството си моят приятел залягаше над теоретичната физика, над химията и биологията, усвои тънкостите на математическия апарат, с който днес си служат във фундаменталните изследвания.
Казват, че творческите натури са два вида: артистичен тип с образно мислене отдаден на изкуството и аналитичен със строго рационално мислене – в сферата на науките. Епохата на енциклопедистите е отминала през ХVIII век. В днешно време, време на тясна специализация, учени от една и съща област са в неведение за работата на „съседите” от друго направление. Изключително рядко става известно името на личност, съчетаваща от една страна двата типа, а от друга – със завидна вещина изявяваща се в различни клонове и на науката и на изкуството.
Такъв бе моят приятел, който не успя да стане цигулар, но написа талантливи книги и стигна до оригинални прозрения в различни области на науката.
Ще попитате кой е той. Кой беше, защото от години вече е преминал в отвъдното. Не е известен. Няма да споменавам името му.
Той просто не можеше да стане известен, тъй като освен от липсата на музикален слух страдаше и от липсата на суетност и от немара към собствената си личност. Никаква амбиция за спечелване на признание, никакъв импулс за самоизтъкване. Живееше с убеждението, че е важно какво си направил, а пък дали ще бъде оценено не се интересуваше. Това, казваше, не зависи от мене.
Не можех да си го представя накичен с някакъв орден или изтъпанен на трибуна да държи реч. На артистичната суета той гледаше със снизходителна насмешка.
Книгите му са малко на брой, научните статии – също.
В края на миналия век той обори по твърде убедителен начин теорията на относителността и доказа безсмислието на формулата Е=m.c2, темела на съвременната теоретична физика.
Едва след двадесетина години тази статия излезе в…литературно (електронно) издание! В авторитетно научно списание, разбира се, никой редактор не би я пуснал. Еретикът е лишен от достъп до официална трибуна. Така е у нас, така е и в странство.
Когато нямаш аргументи, на помощ ти идва мълчанието. Не забелязваш различието колкото и убедително да звучи. Колкото по-убедително е то, толкова по-пренебрежително-гробовно е мълчанието на авторитетите. Щом падне камък в блатото, жабите не квакат. Не виждат дупката в зеленясалия жабуняк.
За да те забележат, трябва да си проникнал в кръга на известните имена, на миропомазаните. И да се съобразяваш с посоката на вятъра. Така е и в писателския занаят. Обикновените люде притежаващи естетическа култура те четат, радват ти се, но за висшестоящите разпоредители в литературния живот ти си просто една досадна мравка. Без никакво значение за техния престиж и джоб.
Ако им се стори, че по някакъв начин ги уронваш и засенчваш, ще те обвинят в бездарие и ще се постараят да те препънат. Ще се опитат да те натикат в жабуняка на блатото.
Та затова и с ордени и с всякакви други отличителни тенекийки се кичат най вече посредствености. А понякога и пълни бездарници. Самочувствието им се крепи на макиажа.
В детството ни казват, че винаги трябва да говорим истината. Внушават ни го възрастните, които не се придържат към това опасно за сигурността им правило.
Истината трябва да я знаем, да я защитаваме. Но твърде често тя е безполезна. А понякога и опасна.
Кажете на бездарника, че е лишен от Божията искра на творчеството. Изтъкнете му очевидни и убедителни аргументи. Той не само няма да ви повярва, но ще ви заподозре в зложелателство. В най-добрия случай просто ще му вгорчите настроението.
В студентските ми години имах приятел от курса ни (славянска филология), който живееше под наем в апартамента на самотна възрастна жена. Много добра жена, която каквото и да вършеше, пееше. По цял ден пееше. Страдаше от манията, че е оперна певица – неоценена, непризната. Съквартирантът на моя приятел напусна квартирата. Не издържа. Моят приятел някак си се нагоди и дори постоянно хвалеше хазяйката си за певческите ѝ способности. В резултат на което често бе почитан я с кафенце, я със сладкиш, а понякога и с двете.
Хвалеше я той не заради почерпката, а за да ѝ достави малко радост.
Не всеки, далеч не всеки осъзнава неспособностите си.
Не всеки е готов да понесе удара на цигулката по главата си.
Другият ми приятел, който опонираше на Айнщайн, също хвалеше бездарието в изкуството. Веднъж в библиотеката му попаднах на стихосбирка от непозната авторка. Оказа се съпруга на някакъв отдавнашен негов колега от редакция, в която бяха работили на младини. Стиховете – на ученическо равнище, баналности и наивитет. Но предговорът, съчинен от моя приятел, писан явно със затворени очи – хвалебствен.
Подтикът? Същото желание да доставиш радост на бездарника със съзнанието, че ако направиш обективен анализ, нищо няма да промениш.
Не е важно името. Важно е какво оставяш зад себе си.
Интересно – възможно ли е човешката психика и съзнание да се промени по такъв начин, та всеки да осъзнава реалните си способности? Да е освободен от всякакви илюзии и заблуди за себе си?
И какво ще последва за човешката цивилизация, ако това се случи?